Белия лоцман

Има такива дни, нямо е отвътре ми. Ококорени дни, които упорито се вглеждат във мен.

Не ми е самотно, мъчително ми е. Нещо пълзи към мен, тънка паяжина оплита съзнанието ми, настървено ме ръфа отвътре самотната паст на егото. Защо съм такава? Причина винаги има. Как да потъна в дълбините на дните отминали, да ги напълня със съдържание и да изплувам над тях. Лоцман ми е нужен, да ме преведе през рифовете на ежедневните терзания и да отбележи на картата пролома между скалите, в които съм се разбивала след всеки вопъл на душата ми, очаквайки спасителния бряг.Съществува ли такъв? Илюзорно съм избрала, че го има, за да не изпадам в паника.

Няма лоцман.

Делфин съм, имам сонари, живота продължава, морето ми дава сила.

Противостояние

Патетиката на абсурда ми е чужда. Свободата е понятие за абсолют, който ограничава всякаква свобода. Свикнах да не се възхищавам от човека. Дивното създание се изгуби в пошлостта на желанията си. Прекланям се пред грубите ръце на хората, които не спират работят, вярно е, не са толкова възвишени, но са истински! 

Разпокъсано цяло, с идеална цел. Любов, която отдава и приема единствено любовта. Съвкупност от компоненти, носещи флуидната съвместимост на невидимото.

Мерило няма. Извън абсолюта на абсолютните човешки желания, подвластни на плътта, която побеждава и на Духа, който е непобедим!...

Оптимистичното

Трънки и глогинки сред полето,

нека пее ми сърцето.

На пук на дяволската олелия

очаквам Божия благословия.

Смирявам си сърцето разбунтувано

и готвя постен боб в гърнето поопушено.

А някъде отгоре в небесата си ти,

бленувано мечтание от световете ни потайни.

Летя със твоите крила, любовно своеволие,

не се прикривам, влюбена съм в теб,

не е ли в това очарованието с дъх на евкалипт !

Изпращам ти целувки от морето,

солени, като нечии сълзи...А в моите очи е синьо лято

прегръщам те, любов си ти!...Нали!

Цвят от въздишка

Тук всеки цвят си има свойта истина,

в  хармония от багри сътворена,

и в нея няма драма, всичко е любов,

щастлива, като пролетна забава.

Във капките роса по изгрев,

ухае дързостна, блуждаеща забрава,

събудена от слънцедарен ден,

роден в прегръдките на обич премаляла.

А тази нощ ще ражда нови светове,

цветя от хиляди въздъхнали планети.

Там моят принц ще гледа все така
звездите блеснали, очи безчетни,

ще търси моя поглед сред степта

в морета от поляни и солени капки.
Сълзите ми,

цветя от вечността ще паднат там,

в рефрена, разцъфтял сред цветовете,

на новия живот,
във който ще намерим

невинност и искрица светлина,

преди да падне мрака ще засветим,

като въздишка в приливна вълна.

Думи

В най-чаканото лято съм мираж,

бездомен скитник в зона от баналности..

Прегръдка измечтана пожелах,

дарена между две кафета без цигара.

На рамото ми пада самота,

достигнала предела на предела.

И няма път, скалите са нащърбени,

рушат измъчения бряг,

прегракнали са птиците далечни

от песни не, а от пресипнал смях.

Последна дума, като пред бесило,

измъчена ранена тишина.

Самотно е пристанището заридало,

за кораба със алени платна.

Повей

Повей от минали думи,

плаха въздишка във стих,

стъпки от спомени позабравени,

нежна милувка от дъхав жасмин…

Крехка сигурност, нощен приют,

заприличах на дива тинтява,

ароматни ливади пак тичат във мен,

обичта се катурна в съня ми…

Шепоти

Гледам залеза през дъното на чашата...

И се опитвам да не мисля.

Никога няма да бъдем същите…

Неумолими сме в своята устремност….

Прилича ли ни да питаме?

Кои сме... От къде идем... Накъде отиваме?

Затяга времето примка охлузена.

Палачът дебне във мрака.