На Ерос...
***
Не ми напомняй миналите дни,
ония ветрени разтапящи милувки,
задъханите устни от любов,
в безумно краткия прошепнат миг.
Сега съм ничия, отново ожъдняла,
от твоето небе да пия лудостта,
да бъда бездиханна от обичане,
докато ярък метеор не ме взриви.
Затова си подарявам нощни спомени,
във празнотата си изчезвам и забравям,
вкусът ти, пълен с пролетни безумия,
в секундите, когато само мен обичаш...
Свенливо гали нямото мълчание,
сълзи по кестените в нечии очи,
усещам, логиката често пари,
в солта на сините вълни...
Усещам, вечерта зад парапета дреме,
унесена от юлският прибой,
часовникът от пясък проговори,
разплака облачния небосклон.
Препускат лудите коне. Ония лунните,
ужасно непотребни в своя бяг,
Събличам се, остават пеперудите,
в одежди от свенливо топъл юлски мрак...
Измислици търся,
под сенките скрити,
златиста роса по вълните,
тръпчинки от слънце,
в смокинови шепи ,
прилични на пазви девичи.
Измислям си длани,
разтапящо мъжки,
безсрамно в гърдите ми впити,
едва доловимо потръпва дъхът ,
гондола, от топли жадуващи устни...
Танцувам във теб все така нецелуната,
пулсирам - невидимо тайнство,
приливам от лято, съвсем неизмислена,
прегръщана само от синият вятър...
Две педи небе,
мокри пристани,
тишина
след откос от случайности...
Нощен вик на жребец,
две прошепнати истини,
поглед китка,
в букет своеволен.
Три морета в едно,
моите устни,
днес съм толкова,
толкова облачна...
Неподвижната същност
ехти като музика,
нищо не е такова,
каквото изглежда...
Непознатото разцъфтява ли,
или прилича на дъжд,
извиращ от мокър камък,
или е коралов мак,
в бялото мънисто на сън...
Недокоснат свят,
в съзвучие хармонично..
Там рибите потънали са в слънцето,
копринени сенки,
в чисти ручеи,
подготвили своето прераждане...
Щурци в далечни лавандулови полета,
докосващи залеза утринно,
в нощни откровения,
с устни притворени,
готови да цeлунат изгрева...
Метафорични думи
танцуващи в самотата...
Неслучило се утро
в окото на тъгуваща дъга...
Мимолетно пътуване към нищото...
Ако можех,
бих оцветила фантазията -
стъклен калейдоскоп в морско синьо...
Събуждане,
танцуващи лагуни
морето чувство ли е...
прегърнати песъчинки,
диви брегове...
шепот в топла длан...
прочетох мислите си ...разплаках се ..заваля
По тъмното,
почти на ранина
траверсите на миналото бъдеще
подреждам в две посоки
превръщам ги в алея с недомлъвки,
в пенливото ми вътрешно усое.
И после дупча тишината със шиш
брадясъл от вълнение
броя секундите курдисали се в здрача,
със някакво маймунско настървение и
чакам.Топли гласове
в гнездото под прозореца разцъфнало.
Смалявам се във другото небе,
разбивам със очи небитието..
Сянка нарисувана в очите,
ириси усукани в думи
разтворен лист в шоколадово,
онемяла от безвремие бутафория...
ай си незнам силата кога откача :)
Ше пиша стих за Пакистан,
ше ме превеждат чак в Иран,
един бананов шейк ми рече,
ей моме, ти ше идеш надалече.
А пък в Русия ма обичат,
и с мойте стихове са кичат,
дори там некъде в тайгата,
плакат туриха под елхата.
Ша ма четат и вси светии,
дето са табиетлии,
ша ма разнасят из небету
за да прославям фейсбукето.
Дори и Лоранс баш арабски,
ми прати вест от оня свят
и пише там: каква си секси,
е ба си, що ли съм умрял.
Па аз се възгордевам нещу,
то толкоз слава ми дойде,
да зема да са бухна у морето,
ей тъй, надоле със газету..
Видение призрачно,
в ледено царство,
вълшебнице яростна
с дъх на жена,
ти ли си снежниният вихър
във морско пространство,
с устни във лед
и очи от звезди.
Разпилей страховете
Фата Моргана,
превърни се жена и ела..
Ослепявам от сняг
във студа
мираж мой самотен,
а ти приближаваш,
аз жар съм
плътта ми гори...
усещам дъхът ти
със ярост съдбовна,
усещам жестоки стрели.
Плътен облак
в космически ледник
с имената на морски вълни,
Фата Моргана
погълни любовта ми,
ухая на макове в цъфнала ръж
по тялото твое потрепват луните,
невидим фантом
в заскрежени води...
О Фата Моргана
страстно сияние,
посока моряшка,
гибелен връх,
омагьосала времето...
ти приближаваш,
потайна и гневна,
сред мрак от лъжи...
Опит за есе, клонящо към стих...
Виновна за вдъхновение
или..
"някакво Анино, звездолитнало сладкодумие"
или..
Твоята страст след запивка
сладост от крушка,
антракт в жалостта на отшелник..
или..
Храм с топла гръд,
след пиянските вопли във къщи...
Черешова въздишка
във ягодов стих...
или ...
Есенен вятър преди куршума
два стола,
пълна чаша самота..
Заради докосването...
говорещ в болката
за болката...
Гол в дъжд от думи...
в единствено сладко опиянение...
И няма нищо тъжно..
кафяви ириси в кехлибар,
пеперуда в цъфнала вазичка,
струна от миглите на утрото
боцкаща метафора,
форма от стъклопис,
чудодеен таралеж в бучащо поле,
И няма нищо тъжно..
моите спуснати коси -
мрежичка за комари...
Тихо ми е.. и...прегърнато...
птица съм и хоризонт,
шептящ бриз в твоят светулков покой..
А. С. Пушкин
"О, Музо, следвай ти съдбата си послушно,
не чакай почести, обидите презри,
хвалби и клевети приемай равнодушно
и със глупака не спори."
О, Музо, възпята бях,
любима и желана,
с простака аз не споря,
умът ми е опора,
таланти не желая,
оставам себе си
до края....
АнНа
