сряда, 29 март 2017 г.

***

Защото днес съм безпосочна,
защото в драконовото потъвам,
мълчалива,
стих картинен,
в най-капризния нюанс
на многокрила същност...

Тъй недописана оставам,
пожелана,
укротена от беззвучията на устните,
и бликнала във тебе като пяна,
уханно утринно присъствие.

Почуствай пролетната лудост
 избуяла във гърдите,
въздишащи по твоите милувки,
гмурнали се в мъжката целувка
на няколко луни,
искрящи от очакване,
 наситени със чувства.

Дали те пожелавам?
Не, не зная..
Безумно ми е да те имам във мечтите,
да пазя непокорната ни тайна,
да ти повтарям колко те обичам...


понеделник, 27 март 2017 г.

***


Нахално млада, пролетна,
невидима във своята безмълвност,
изпепелена от разтапяща се лава,
напомняща за силата на раменете ти.

Как искам притаена да те имам,
задъхано във теб да се взривявам,
да пия от трептящата ти сила
потънала във мекото на топлината ми...

Ще те прошепвам сбъдната и влюбена,
разцъфнала в черешовата утрин...

сряда, 22 март 2017 г.

***

Цъфтиш във своята пречудност
моя пролет,
отдавна изживяна,
несънувана,
окъпана в черешовият цвят,
на толкова безсилно бели новолуния.

Привидно онемяла от възторг,
пренесла времената през пустините,
минуваш оглупяла от любов,
по ветровете скитащи из  залива на лудите.

Защото си реална и живееш,
във полета на южните мечтания,
нехаеща за рибните пасажи,
затворени във своето мълчание.

Когато прецъфтиш и тия  ароматни листи 
напишат своята изстрадала поема,
бъди отново все така разлистена,
любовно във копнежа притаена.


неделя, 12 март 2017 г.

***

Не ми напомняй миналите дни,
ония ветрени разтапящи милувки,
задъханите  устни от любов,
в безумно краткия прошепнат миг.

Сега съм ничия, отново ожъдняла,
от твоето небе да пия лудостта,
да бъда бездиханна от обичане,
докато ярък метеор не ме взриви.

Затова си подарявам нощни спомени,
във празнотата си изчезвам и забравям,
вкусът ти, пълен с пролетни безумия,
в секундите, когато само мен обичаш.


събота, 11 март 2017 г.

***

Трънак остави зимата след себе си,
обезлистен и мрачен като сянка,
зеленото бе скрито  във  очакване,
прегракнало от монотонна скука.

От хоризонта плискаха вълни,
доказвайки обратната страна на времето
и това, че днес земята се върти,
във орбитата на  поредната предпролетна атака.

Отвътре или някъде отвън,
извън преходността на тая плът,
греховно изживявам тиха смърт,
предчувствайки съдбовната отплата.

Не ми е мрачно, чувствам се смирена,
една такава, като колело,
назад се движа, в себе си открила,
незнайни сили с ново естество.

Прогледнах, недочакала на изгрева сиянието,
не се изгубих  ослепяла от усилие,
Да си споделям самотата със трънака,
тъй приветлив в своята беззъба неподвижност.

Остава да възпея небесата,
копнежа ми по полета на птиците,
лудешкия възторг  обзел житата,
преди да избуеят в нивите.

Живота е всевластен знай,
но  всяко начало си има и край!