Закъсняла приказка

Заутриня почти привечер,

росата снежно заблестя,

копривката поръси мигновения,

открила в себе си познатата тъга.

Учтиво и намигна мрака,

погали къдрава брада.

- Постой със мен, ще бъдем двама,

прегърнали познатата мъгла.

Спонтанно някак дървесата,

приведоха клонистите чела,

гората задимя от шепот,

дърветата си имаха сърца.

В позната градина рози няма,

листа обрулени от предните лета,

главички свели зимни теменуги,

синеят с мека светлина.

Така ще те запомня,

притаена есен, 
токата от старинен свят

завързал в пъстрата дъга луната,

далечен спомен от изчезнал свят.

на Лу, с любов