понеделник, 29 юни 2015 г.

***

Бедра прилепнали
във голата си влажност,
еротика е тяхната извивка,
затрогват те,
отнасят ти покоя,
приличат на въже със примка.
Косите ми разказват приказки,
във устните си седем тайни крия,
целувам те, а ти мълчиш,
преобразявам се в усмивка.
Гърдите ми са бели ветрове,
въздишката ми гъделичка мрака,
насладата прилича на море
което съзерцава небесата.
Пространството в загадките си крие
огромно слънчево пано
задъхва се живота ни и вие
пропуснал слънчогледовия вик на любовта.




събота, 27 юни 2015 г.

***

До мен заспиваш уморен,
дланта ми тайната е скрила,
обичам те и уморен,
изпила мъжката ти сила.

Ще галя устните ти във съня,
безплътна с тебе ще се сливам,
фантазията ще пали светове,
превръщайки ни във магия.

Попивам твоя аромат,
невидима във сладост се превръщам,
и вкусвам ориста си на жена,
събудена  от нежната ти същност.


Малко стихче за мен



По това се разпознавам.
Нагорчавам  от обикновеност.
После облаци рисувам.
Шумни ветрове.
Немигащи зеници.
Плътни светове,
прелитащи над моята небрежност.
Измачкан цвят от мак,
покрит със сива пепел.
Измислен звездопад
в кохортите на времето.
И много тъмен вопъл
от пладнешки неволи,
любовен аналог,
в легло от степни клони.

Разплаквай моя ден
ти мое затъмнение.
на слънчевия свод,
ти мое озарение.

Бъди ми стих,
в пропуканите щерни от безводието
на собствената ми незнайна същност,
несъбудена от дъждовете.


вторник, 23 юни 2015 г.

***



Две думи
между Аранхеус
и  тъмно синьо.
В антракта
глътка питие.
Халюцинира твоя свят
в лилави рими,
след няколко илюминации 
надраскали
долинните масиви.
Акорди,
после тишина,
тук разказа прилива от условности,
халюцинира трескавата самота
в утайката на черното кафе,
сред теменужни ниви.
Успение с любовно естество,
без захар
зрелищно горчиво,
мъглите ти разсейвам
в лунни светове
пространствената зрелищност
застива все тъй,
инфлуитивно мълчалива.




неделя, 21 юни 2015 г.

***

Чете ли ви се стих?
На мене не!!!
И мъдрите ми мисли свършиха.
Погледнах в скритото си чекмедже,
а там моряшката ми шапка.
Наденах я и ето ме сега, 
невидима като в роман на Уелс,
деня преваля...тра ла ла,
а вън вали вали, 
дъжда е като локва претъркулена.
Наспах се, скоро ще се замрачи, 
ще падне нощ,
нощта в която рибите изплуваха.


петък, 19 юни 2015 г.

***

Няколко мокри минути спокойствие,
три реда патос в час по безсмъртие,
два коловоза сред ниви разръфани,
седем  молитви в годините сушави.

Сетне проблясък от мълниите-истини,
някакво тъжно лирично проникване,
там, в междуречието с разливи пролетни,
стене самотното твое беззвучие.

После тъгувам за пясъка в сушата,
за оная  скриптяща звънарна край пристана,
пада усмивката в локвата хвърлена,
нямо подгизва от сълзи прибоя.


четвъртък, 18 юни 2015 г.

Да възлюбиш ближния като себе си

Заваля, аз си пия кафе в кафенето на ъгъла,
това кафе е фрапе, или нещо подобно
ах каква тишина, като адска машина
предизвиква света със вибрации в синьо.
Този дъжд ми напомня за капки в морето,
три вълни във посоки безименни,
заваля, туй кафе е самотно пристанище,
тези устни са кораб безпътен.

Днес е облачно, тъй е и в мойто сърце,
ще се влюбя във себе си, после теб ще възлюбя.



неделя, 14 юни 2015 г.

***

Ти топла прегръдка си,
аз съм безсъние,
мрак вечерен,
минорен рефрен,
дъжд изпълнен със чувствени думи,
жерав бял от лилави съзвездия.
Влизай тихо,
докосвай ме в светлото,
между нас са деня и нощта,
нарисувай ми обич,
плачат славеи влюбени,
мъжки порив към мен устремен.

Сред върбите среднощни
капят устни светулкови,
съвършения миг е за нас отреден.


петък, 12 юни 2015 г.

***

Разбираш ли,
безпътиците често са посоки,
пресичат сенките на устни и очи,
не те познавам,
искам те в съня си,
дъжда усещаш ли
как сгушено мълчи.
Боли ме от любов,
така съм цяла,
докосвам шепота. И теб.
Нощта защо така е онемяла,
прилича ми на мен без теб.
Изчезваш. Полунощ минава,
а аз съм сянка в твоя ден,
разплаквам самотата оживала,
във празния акорд бълбукащ в мен.




четвъртък, 11 юни 2015 г.

Горгоната медуза

Коя ли бях пък аз отде да знам.
Май някакво неземно чудо,
със три очи и няколко уста,
Горгоната медуза  бла, бла, бла.

Събуждам се а в мене сън напира
такъв един с любовно естество,
май някаква кармична сила,
вселила се в едното ми ухо.

Отде да знам кой тука ще ме съди,
картинка пускам- в нея две очи,
едното  на съседа вляво,
другото на Анжелин Джоли.

Тъй някъде по пътя се изгубих,
Кераук да му мисли, аз защо.
Единия ми крак препуска лудо,
а другия е с някакво клеймо уви.

Нали съм утринна зора със ярки устни,
присвивам ги и ето ме сега,
една жена със разпилени чувства,
затуй на фейса ще благодаря!


събота, 6 юни 2015 г.

***

Каква е разликата между спомена и съня? 
Та дори и красив?

...разликата е в приликата...

Едно огромно  празнична далечност,
въздъхна уморена след дъжда,
чадъра сви със мъничко надежда,
не бе порой, бе облак с огледална чистота.

Небрежно някак суматохата премина,
отсреща кафенето опустя,
на ъгъла светулка в мрака мина,
блещукаше към житните нивя.

Една сълза разлисти цвят жасминов,
вън юнска нощ пророни сто листа,
целуна бледия смокинов извор,
плода от нарове в градината замря.

Ще нарисувам тая нощ  разнежен изгрев,
лъчи ще вмъкна в своето търпение,
натрупаните мрачни мисли,
ще запечатам във платно смолисто, 

А после ще омеся хляб  без квас и сол,
и с влюбеният славей ще поплача.




Котешки човещини

   Беше котка като котките, уличен екземпляр попаднал у дома по неволята на  обстоятелствата.
  Примъкна се един ден през пролуката на  пътната врата, снижи се като хвърчолет прелитайки от там до подножието на масата под навеса,  удостоена с величието да съхранява уморените ми прашасали крака.
    Проследих я с ленив поглед. Котко, откъде се взе. Пописках я, тя издаде някакъв звук.  Погледна ме и се настани под камината, замижа с очи, процепите процедиха зеленикави пламъци и се смилих над нея. Защо толкова ми заприлича на незнайница, приличаше на мен.      Естествено, беше поредната животинка в моя живот, затова получи семейното име Гад мръсна. 
     По-късно изяде вечерята ми. Кремвирш, който ме лиши от поетично вдъхновение. Беше тайна, най-лиричните стихове пишех в компанията на чинийка с кренвирш без кетчуп и хляб.
   Отмъстителна нахалница се оказа. Щом не можеше да се разпорежда в стаята,  пишкаше в чехлите ми, отвън на терасата.  Иначе ловеше поганците и като един верен тавано-прочистник редовно ме сюрпризираше с поредната плячка пльосната на видно място, гледката ми причиняваше болки в стомаха.
 Така си живеехме всички, съседите я приеха за мой доверен съратник и туку дочувах нечии боен вик:
-           - Пис, пис, пис, Гад мръсна!
   При този призив котана се впускаше по посока на гласа, връщаше с подут корем и  подвита опашка, преяла поредната порция махленски деликатес.
   И така миналата седмица котана изчезна внезапно. След буйния любовен живот нощем, чиито безгласни свидетели и слушатели се оказахме всички ние, обитателите на нашия двор тя просто се изпари.  В началото пискахме постоянно, зер Гад мръсна обикаляше на воля квартала, но после с прискърбие умълчани се споглеждахме, явно котарана беше станала жертва на незнайно посегателство, характерно за географската зона и балканските нрави.
      Оглеждах се постоянно, липсваше ми мъркащия подканваш глас, мишката поднесена по почитаем начин  под носа ми, преди да бъде изядена, стрелкащия се силует  на дивото към къщичката на синигерите, която собственоръчно заковах на крушата. Беше територия за прицел която вардех като верен почитател на птичото население причислено ми в добавка като принадена стойност.
   Така до вчера.
   През един двор  миролюбиво и съвсем не очевадно живееше младо семейство. Ама едни такива потайници.  Все едно че бяха на служба в Наса, не можеш разбра какво правят дори нощем на отворен прозорец. Ни звук, ни движение, пълна тишина.  Загадката  не подлежеше на тълкование, толкова загадъчна беше. Дори гости не посрещаха, изпразваха багажника на колата  в полунощ,  дали не бяха контрабандисти или най-малкото от руската мафия, това последното си го помислих точно преди да заминат на почивка.  Един бус стовари пред тях фантастична черна кожена гарнитура,  съвсем случайно видях  етикета беше "маде ин Руссия".    Мале! Имам око-ренген. На другата сутрин, точно преди изчезването на Гад мръсна тия шпиони заминаха в незнайна посока.    Пиехме си кафето  съвсем близо до гаража на бат Гошо и видяхме всичко. Заключението ни бе умозаключително.  Защото все пак знаехме за великото преселение на народите по посока на мераците. 
  - Младоженци, какво да ги правиш- рече бат Гошо.
  - Слободясали- промърморих и се отдадох на носталгията, така до днес.
   Дрямката ми беше съсипана от нещо невъобразимо. Почти примряла скочих на прозореца, гълчавата преминаваше във вопъл.  От прозореца на съседите се носеше такава канонада от прясна българска псувня, че ми се изправиха косите! В недоумение очаквах поне появяването на нещо неземно, когато през стобора се метна изпосталялото подобие на Гад мръсна , което се шмугна под кашоните, в които бат Гошо държеше съкровищата, дето събирахме  по брега, мидички, дърветии и каквото там си намерим за да смаяме света с откритията и творчеството си света / правихме чудесии  за да ядосваме съпругата на бат Гошо като си дойде от Германия/. Та котето там се свря и аз се уплаших за живота му, изглеждаше ужасно!
  Но по ужасно бе положението в съседите, които по ирония на съдбата в злополучната утрин изнасяйки  саковете с багажа си, не видели как Гад мръсна се вмъкнала в апартамента им, как се настанила там своенравницата и останала заключено до деня, в който стопаните завръщайки се от бъдещето се видели в чудо от миналото, в което Гад мръсна причинила огромни щети не само на кожената гарнитура в хола, но и до всичко, което могла да докопа, разръфа, събори, поломи, така, че съсипията да има окончателен вид, без там да се е намесвала ни една армия от изтока. 
   Мъка, но все пак щом имат пари ще си купят нови  неща за дома.
   За мен трагедията не бе в деветия живот на Гад мръсна, оцеляла без храна и вода, а в мъртвото котенце което роди там, под кашоните, и тъжния  човешки поглед, които няма да забравя.
    После я нахраних. Добре че купих кренвирши сутринта, добре, че имах какво да и дам , водица и малко човешка топлинка в един свят разграден от конфликти и котешки човещини!


петък, 5 юни 2015 г.

***

Добър вечер самотност полуизбледняла,
корсар от среднощни страствуващи призраци,
с теб пушим отново цигара,
завита от скъсани есенни листи.

Очаквам притихнала ръждиво сияние,
мрежа от някакъв странна възбуда,
теша се в унинието, сега изтърбушено,
подобно на стария ръб от дивана.

Поглеждам на двора, а там суматоха,
две котки разискват световни проблеми,
звъни телефона и чувам гласът ти,
да, филма по нова ще гледаме с тебе.

Проскърцва пружината в знак на съгласие,
цигарата пуши сама в пепелника,
нощта е възможна , уви недолюбена,
разпускам косите си скрита във себе си.




Скитник

Едно безмълвие сред хиляди слънца,
объркал своята планета,
безброден скитник от света,
сред мълнии със буреносна свита.
Не питай кой е,
аз съм това
и ти- по ярък от комета,
почти вълшебно естество,
бадемов плод със вкус на вишня.
Във стъклописа на деня
рисуван образ на икона,
ах, мислите кънтят защо,
защо скиталчеството криеш в мъжка риза.
Затихва полумесеца аз знам,
гальовно мрака фантазира стих авлигов,
сезоните приличат на любов,
във слънчогледовите тичинки прикрита.


четвъртък, 4 юни 2015 г.

***

Когато си отиваш съм посока,
простора замъглява от  миражи,
превръща ме във топла синя вечер,
посипана с мънистени копнежи.

Превръщам се в мълчание от мигове,
бездумно съхранила шепа обич,
сърцето ми е огън от пустинята,
в оазиса на кладенчови нощи.

Тогава раждам степни ветрове,
обличам звездопади, цвят от рая,
невинността си крия в твоето сърце,
последен пристан за вакханка опростена.

Ще се превърна в раковина от любов,
заключена в невидими селения,
а ти ме обладавай вечен зов,
удавил греховете ми във устни озарени.


сряда, 3 юни 2015 г.

***

Не пей ми, пей ми славейо от вишнята,
от двора с потъмнелия стобор,
край бабиния кладенец умисления,
самотен, затревен от щир и кал.

Не пей ми, пей ми за капините,
отрупани с рубинна жар,
за нощите сияйно пеперудени,
понесли тихата печал.

По устните ми  тича звезден вятър,
рисунък във контур от нощен хлад,
седефени измислици аз сбъдвам,
във влюбения летен карнавал.

Далеко, толкова далеко
вълни разпенени туптят,
разливат топло морско чудо,
сред двора, потъмнял от хлад.


Ти славейо попей, заспивам луда,
изчезвам в приказката сам сама,
огромна разцъфтяла теменуга
все още жадна за любов.



вторник, 2 юни 2015 г.

***

Момичето което беше бяло,
обичаше да пръска светлина,
бе мидичка в морето оживяла,
търкулната от пясъчна вълна.

Прозрачна бе,
смутено безпокойство,
притихнал стих със име на луна,
проправена пътечка от вълшебства,
светулка омагьосала нощта.

Момичето което беше бяло,
докосваше незнайни светове,
а всъщност беше закопняло,
за топли мъжки рамене.