***

Когато  тайно те събличам

тъмноока шепне тишината

превръща ме във нощно откровение

изпива жадната ми страст  по теб

пронизва сетивата

невинно пагубна 

планински ледник.

Когато  тайно те събличам

искам да си в мене

тръпчива сладост

ласка непозната

внезапна сянка

тайнство  мълчаливо

във алчната  целувка на съдбата.

Когато тайно ме събличаш как ухая

на морска пяна и стенания

във голата стихия на вълната

във порива на похотта позната.

Потъваме 

две птици зажъдняли

когато..

времето замира

във залеза прониква зимен вятър

жарта изгаря плътските ми мисли.

Когато ме събличаш нямам сили

от теб да пия искам..искам..искам..

по жадна от пустиня без оазис

по гола от  жена, която плаче..

Оная стара лодка помни стъпки летни

телата ни   замръзнали

в които още светим.

Безпътици

Отвъдното  дарява съвършенство,

хармонията търси неизбежното,

приличам на есенно цвете,

загубило прашеца си  след прилива.

Познавам аромата на прибоя,

спиралите на истините доверчиви,

цвета на няколко опрашени слънца

замъждяли безсловесно в циганското лято.

В безумието си галактически щурец припява.

В отвъдното  потърсил музика неземна,

разтърсил тишината на покоя,

далеч от тежките талази на забравата.

Ти мое разлюляно равноденствие,

отвъд чертозите на раковините,

във лунните мостове от лъчи,

край пясъчните брегове от спомени.

Отвъдното дарява ме с невинност.

Наивно сътворението разтваря съвършенство.

Предела стигам …устните ми дива са.

Гася пожарите на мъжки устни сред пустините.

***

Дъжда проплъзва в тишината

с последния акорд разбил вълните.

Ридае пристана бездомно тъмен.

Въздиша моята прокудена прегръдка.

Шепне вятъра.

Милувката на утрото ще чакам,

то ще ме целува.

Сред  облачните дюни ще поплача.

Смокините приличат на мостове

в градините на болката позната.

Ще можеш ли сълзите ми да пиеш...

Плътта ми те очаква листи сбрала.

Гръдта ми гроздов сок  събрала

светлее нежно бяла...

за мъжките ти устни обич моя

закопняла...

***

във себе си живея

във цветното на цветовете

във есенния безпорядък на рисунъка

във бледата прозрачност на дъгата.

живея в себе си,

във пълнолунното безсъние на световете

разтворили зениците на мрака.

по жиците пробягва самотата

дочакала мъждукащата мисъл

във  белите контури на душата ми...

Ден втори

Разтворих утрото във цвят от нежност,

потопих го във залеза на твоята следа,

изгря безсмъртниче в мига  умиращ

отекнал в стъпките на  дива тишина.

Преброди вятъра затихналото време,

в най тъмното на  спомена проблесна самота

мълчанието надничаше в съмнението тежко,

прокрадваха се в мислите мастилени петна.

Складова база в поеТски вид

Той все още размахва огромната скука,

мъжа който в склада подрежда сърца,

поредния провлак и стих от улука,

семеен портрет със ретуш от лъжи.

После тихо замлъква улисан със себе си

То от толкова басни никнат книжни крила.

Да си слънчево обичен, също и важен,

туй го може разбира се, после хайде в калта.

Всичко притихва в песента на забравата.

Рима ритната в ъгъла, думи в пазвата скрити.

Пляс шамарчето обич от охлюви лигави,

то е вярно че някак си секва дъха!

Аре спирам да пиша, кукуруза е друго,

селска чест позабравена, пледоария в стих.

Моя славна поетска крайморска рапсодия,

ококорено утро край залив мъглив...

***

Различното е в танца на маслините,

във падащите конуси на сетивата,

разпръснати вълни от земна страст

във сините върхари на луната.

Нощта е като пластика от танц без думи

записани във йероглифите прозрачни,

в закътания залив на маслините,

където сипкава мъглата плаче.

На тайните зениците запълват тишината.

В контрастите на времето заспива слепотата.

Как тихо се разтапя ефирното видение

притихвам тихо в храма ти, о мое откровение.

***

Красиво...красиво...мига се извива 

по белите стели на тъмните друмища.

Не свършва оная далечна копнежност

по твоята нежност кипящо море.

Невинност забравена гали вечерника.

Влажна милувка отпива дъжда.

Страстно зефира дъха ми поглъща,

ярко проблясват  последни лъчи.

Фара отпива самотна въздишка.

Дъжд заваля, а в очите сълзи.

Моята бездомна усмивка от пристани,

праща послание влюбени, луната мълчи.

Тихо е.

Падат орисани сънища,

в мрака бездомно пее щурче.

Съдбата рисува измислени облаци.

Тихо е.

Луната мълви.

***

Пресичам временната пауза на утрото

в деня назаем взет,

листата жълтопаметни обагрят дървесата,

как мокри са косите ми в дъждовната позлата.

Така е водораслово край дюните рибарски,

скитащите устни невидимо допиват обичта ти.

Отдръпва се вълната в прибоя на сърцата.

И пак те преживявам мой буреносен ветре,

във облак оживявам и пак съм бяло цвете.

Света побран във нищото ме изумява мрачно,

бушува във душата ми с разбунена  гълчава.

На хоризонта вихъра превръща ме във плът.

Във Словото на  Господа потапя се Духа

клокочи вътре  трепета на тая чистота,

нашепва ми Сиянието Вселенска красота.

Потребност

Усмихни ми се облако ....

диво разкъсан във необятните селения на моето недоволство...

Животе сведи глава и погледни в душата ми потъмняла от скитане без песен...

Бездна първична от клокощеща магма

в сърцето ми

погълни отровата на битието

и затвори изворите на злото дълбоко в ада на моето нетърпение…

***

Не времето, не времето, не времето

напомня монотонната езда на здрача,

все по виолетова е мандрагората,

във сенките от синьо злато.

Зад палмите и зад пустините,

в покоя царствен на Вселената,

във аромата на целебните води,

покрили къдрите ми със безплътно бяло.

В дантелите на степния покой

цигулките припяват рондо.

Луните се превръщат във жени,

девици в призрачни позлати.

Рубинов еликсир кипи от южен кръст,

кръвта разпалва  звездни олеандри,

олтарни  светове припламват разлюлени.

Любов  предвечно чудо извирай от духа ми.

***

Денят умира колебливо,

прегърнал мойто милосърдие,

в душата ми е бледосиво,

като причастие след празници.

Смокинята на двора дреме,

обрулена от минувачите,

голотата и набира сила,

да се взриви във тишината.

Като златисти  песъчинки

листа есенни прошумяват,

орисани са стъпките ни зимни

и  мокрото дълбоко във очите.

Необратимо те превръщам в моя същност,

денят е само предистория,

тревожно блъскат бесните вълни прибоя,

във купела на бесовско кръщение.

Ти мое пълнолуние почакай.

Във бездните съм скрила раковина.

Там още свети моето сияние,

напомня мълчаливо пътя ми към тебе.

Трансформация

Нешепотно нашепвам през призмата на случая.

Усмихвам се невидима  в целувката на спомена.

Онази тайна премълчавана е толкова измислена,

във ангелското време на казаните истини.

Сълзи да роним радост моя е безсмислено,

иронията тъй любовно ни сплотява,

във пъстротата  на лъжите авантюрата оазис е,

разголва сетивата в разврата на душата.