четвъртък, 31 юли 2014 г.

Корабът с алени платна

Рисувам нощно бдение на свещи и луна,
прилича ми на приказка за края на света.
Извивката на залеза пробягва през брега,
поглеждам плахо корабът със алени платна.
Надничам във очите си, безшумни небеса.
на изгрева във стъпките се губи вечността,
Стъклата на прозореца проблясват под дъжда,
отплува тихо корабът без алени платна.
Очаквам невъзможното на делничния кей.
Смокинови са мачтите, прозрачни от сълзи,
във здрача мигат смаяни огромни две луни.
Навярно ще те чакам до късно сутринта.
Светлика да те води към мен и към дома.


сряда, 30 юли 2014 г.

***

Баналното е някъде зад тежките врати.
Там скритото е в пясъчна кутия.
Безжичен телефон на светло свит,
във дъното при мидите,
там, в прашното на скрина.
Очакването също е банално.
Приведено като оръфан дрешник.
Мнозина съм очаквала и знам,
най тежко е привечер в наслоеното безмирие.
Един перваз на който се обляга скуката,
задрямала във ъглите на устните.
И оня спомен за ръцете ти,
които призори ме будят.
По навик някаква сълза се стича.
Ръми като несбъднат звездопад.
Измислям се отново. Аз съм птица.
Целувам себе си,
отричайки баналния следобеден куплет.


вторник, 29 юли 2014 г.

***

Ти мое вълшебство сгушено в скута ми,
кадифено шушукане със лунички игриви,
свят атлазен светулково бликнал,
на звездите среброто в росата окъпал.
Мое чудо дъждовно във тайните скрито,
акварел със тръпчивия вкус на морето.
С устни пак ме рисуваш.
Как във тебе притихвам.
Моя бяла вълна с дъх на мъж и на цвете.




неделя, 27 юли 2014 г.

Летописи

Морето все във орбита кръжи
от страст задъхано към нимфа колеблива..
хоризонта неизбежно приземява
с въздишка мрака здрача приютява...

И тези устни с дъх на кедър
извиращи от твоя дъх,
и този стон от нежна флейта,
тиха песен
осъдена за мене да звучи в далечното 
на най-далечните луни..

Безумно ти ме облада,
по гола от кристала бях
изля над мене огнена жарава
потънал в моята забрава...

Ти приказно видение от нощните ми бдения,
ти мое пиршество от плът и кръв,
ръцете ти са огнени грифони,
бедрата ти лиани от материя...

Пий моите устни ненаситен земен мъж...
погубвай ме със алчността си дива
пустинен кехлибар в недрата на земята..

Магия съм, а не жена
ела сред дъхавите ми обятия,
във мрежата на тъмните вибрации,
вземи и моите гърди
там устните си ти сложи
печат накрая положи
сред нивите от галещи сълзи
невидим после остани
стопен в мъглата на забравата
ти моя притча от лъчи
в следобедната сянка на моравата...


***

Ти сянко моя от преданията речни,
захвърлена сред хаоса на думите,
изрязана с кинжала на нощта,
на тъмното пресичане във ириса...

Вървиш до мене в бледолуния от мисли,
въздишаш с тънката извивка на съня,
мастилена се вливаш във косите ми,
гальовна като звездна тишина...

Ти не тъгувай моя самота във нощи бели,
пулсирай  сред тревите залудели,
любимият ме чака сред степта,
ухаеш на море, на облаци и дюни,
метличини небето оцветили,
в най приказния свят на любовта...


Със мене сянко поиграй и днес,
върбова клонка сред орисан лес,
на горската тинтява самоцвет,
оплетена в коприва и планински лед...


сряда, 23 юли 2014 г.

***

Как във сън те превръщам
мое нежно ухание 
скрито  мокро в ръба на вълните.

Как и днес ти животе
проникваш във мен, 
ням орисник на моите пясъчни тайни,
цвят изваян сред светещи спомени...

Сътворен във изящна камбана,
диво време,
звън раним,
чиста бяла сълза,
под крилото ти,
Вечност умислена.

Светъл лъч нецелунат
избуял след дъжда
аз те вдъхвам
любовен и истински...

Във милувка обвивам деня,
ще те чакам на края на пристана,
порив мой с дъх на рай и ...вина...




четвъртък, 17 юли 2014 г.

***


1 Йоаново 1:8
Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас.

Не веднъж се припира лъжата,
свойта истина търси до днес,
всяка дума е с примка позната,
пришълец зажъднял за сплетни…

Жажда блика от извора в мрачно усое,
водоскок пожълтял от воня,
жълтолика змия пръска слюнки отровни,
ненаситната паст е капан за мухи…

А там някъде песен на гълъб,
тъй високо, просторно небе,
синевата прегръща най бялото в мене,
помъдряла отваря житейски очи...

 Във сърцето се ражда най светла надежда,
зрънце скитаща радост любовта ми дари,
огърлица от макове върза дъгата,
във душата ми Господи ти погледни...


понеделник, 14 юли 2014 г.

Преди

Нощта е нежна
пеперуден лъх,
в прегръдката за двама
тайни скрила,
във смисъла потаен дъжда,
с копнежа на прииждащата сила.
По дланите ти стича се фонтан...
дъхът ти ме докосва,
шепа аромат.
Сама съм,
ти ме имаш,
докосваш вечността.
В нощта намирам сила...
До утре сутринта!




Магазинче за тайни



Без посока съм днес,
възел гордиев стяга
в примка всяка случайна игра,
девет мелници крия във храма подгизнал,
пазил нашите тайни до гроб и сега...

Плаха моя несбъднатост в рамка от миди,
белег истинен , бумеранг от лъжи,
тази трудна любов беше гола и чиста,
ням хидалго изровен от стария скрин...

Тънка нишка от спомени в моя хербарий,
плахо бягство в покривка от дим,
магазина затварям, купих вкиснато вино,
днес със теб се сбогувам мой виртуално любим...

Паля нова цигара.Вън ухае на хора.
А театъра вече гори.
В тая наша комедия няма място за двама
тихо пада завесата...образ мой несравним.




Понеделник-разделник

В ден като този, ден ядовит
ден отчужден влажно мокреещ,
все ми се иска южно море,
палми и остров, лагуна сребриста

Лятото пак ми нахлузи елека,
есенни дрешки надянах без вик,
пъхнах  в дълбокото днес сладоледа,
Яхвам метлата и ставам войник.




неделя, 13 юли 2014 г.

Нишки

    Тихо е. Като молитва. Небесата се снишават до точката на хоризонта, губят се в очите ми, такива високи, каменисти, с пътеки водещи към нечий дом в който присъствам невидима.
     Полето никога не е едно и също, дори угарите в сипкавата есенна мъгла изглеждат живи, изтощени и намръщени, като сънен синор преди жътва.
    Обветрено ми е, морето гнезди вълни като нишки от паяжина изтъкана по новолуние, поглеждам навътре, дълбокото крие моите тайни подобно на ракла, покрита с плесента на времето.
     Уюта, сбран в ароматния цвят на моята разлистена женственост приканва жужащия повей на вечерняка, обгръща топлите местенца несъвместима топлина, потъва между бедрата ми очаквайки всеотдайното разкриване на оная долина, оная, ароматната, спотаена в очакване …       Подранилия  ми свян,  ме спохожда често, улавяйки ме неподготвена.
    Обичам пътеките по които вървиш, такъв силен, истински, морски, обичам жаждата ти, която ме превръща в извор.
   Допивам те и ставам.
   Нощта се оглежда в мен с нетърпението на скитаща блудница, готова да се отдаде на мрака.
   Но аз съм бяла днес, чертозите ми златисти приютяват последните лъчи на слънцето, преди да ме потопят в себе си..
  Истинно ми е, крехко и нежно, мислейки за теб отдавам любовта си, някъде там небето отвори очи и ме целуна. 
   Беше ти...

Из " Дневник на неканите гости"


петък, 11 юли 2014 г.

След потопа

Плътта е вашият стар живот, от който не можете да се освободите. Ако поискате да се освободите, вие ще спрете еволюцията си и ще си заминете от този свят. Старият живот, плътта, вие не можете да пренебрегнете.

— Петър Дънов, “Няма престъпна любов”

Нощта заблъска в тялото и, потопи го в себе си лепкава, тъмна, похотно задъхана. Смееше се на тръпнещите гърди, докосвани от устни на мъж, на бедрата, птици готови за полет. Вълната тая нощ бе жадна за любов, разлисти нежните извивки , слети от възторга на изпепеляващата ласка.Морето бе жена, поемаше стихията на своето вилнеещо желание, блъскаше се в бреговете на плахото откровение, с което покриваше пелената безвремие, криещо срама от своята безпределна страст към отдаването.


Утрото се потопи някъде между корема и ничия земя, гмурна се в косите , целуна гроздовите зърна удоволствие, изчезна в златистия хоризонт на обедното равноденствие, лениво се усмихна на моя плах опит за проза и…ме запокити в делника.

из " Дневник за неканените гости"


четвъртък, 10 юли 2014 г.

Отвъд сумрака

Невинно своеволие във детския ми свят,
най лятната задявка в зениците игриви,
принцеса от забравена игра,
във приказка за принцове и самодиви...

Мълчанието пише своите куплети,
сърцето ми пресъхва и кънти,
на мълниите небесните сонети,
догонват  бездни от  абсурдни висини...

Ти моя стълба към небето,
лиана от тропическо безводие,
в косите си те вплитам,
сноп лъчи
сумрака маска е
в чупливото двусмислие...





четвъртък, 3 юли 2014 г.

Сонет 2014


Не ме превръщай в чувство....
аз съм миг
на сто лета веднъж се случвам
лицето ми е музика,
най-синя светлина
луната синя в мене се оглежда...
Безплътен залеза сребрее,
звездно мокър
от сто години тежка самота,
безумните предателства отреждат,
пародията на не една беда...
Заслони със молитвени очи
на кръст разпъват нечии вселени,
несподеленото е като колело,
от чувства в огън потопени...

Мъглите не поглеждай изнурен
пустинята е близо
виното  е  мен
лисиците във лозето кротуват
мечтите във илюзиите все още плуват…