***

Среднощни измислици, по текст от любима песен...

Не, не ще говоря за любов,

не ме целувай,

поискай с теб да полетя..

И ме сънувай.

Във шепота на кротките вълни,

ще ти говоря за любов...

А ти тъгувай!

Тъгувай за омайните звезди,

за оня плиснал звездопад

надеждите ни в изгрева погребал

Макар веднъж...

Единствен път...

Ще ти говоря за любов...

А ти сънувай...

Оная прецъфтяла ръж...

В която любовта кипеше като вино…


https://www.youtube.com/watch?v=rAR9ubJGUEg

***

Немилостиво си  кипящо  мое неразумие,

отронено в най лунна нощ,

под покривалото на девствено безумие,

опазило сърцето и умът.

Нехайно възродило своето роптание,

отхвърлило крещящия покой на весел ден,

отровата погълнало на  дрипи омърсени,

във тайнствения посребрен потаен  лунен кът.

На сто звезди галактиките прекосили,

на истината във безпомощния вик,

дочакало  несъвършенството непоклатимо на сумрака.

Изстрадано във кратък земен миг.

В безпътицата на оная бледа сянка,

по призрачна от мантия на шут.

Потърсило закрила във лъжата,

във хладната насмешка на съня.

Непоклатимо си ти, мое неразумие.

Затова си скъпоценност, сблъсък, акростих.

Жримуняшка

 „Безполезните закони отслабват нужните закони.”

 Шарл де Монтескьо

Такова ми е изборно, най-изворно,

почти като в  педагогическа поема,

по Макаренко ще възпитам мойто племе,

дано по бързо се съвземе.

Избива ме на мисли, ах дано

засрамя някой ден и Монтескьо.

Събуждам се, а вънка майско утро,

почти по обед, с аромат познат,

кафе  на някаква мансарда пие,

съседа ми, най-гадно синеок.

Щастлив е знам, не му е трудно,

най-трудното е пак за мен.

Напират междуречия от Тигър и Ефрат

в гърдите си не мож се  поберат.

Къдриците ми шеметно се вият,

като абсурдни черноморски знамена

Ще съчиня поема на поемите а вие,

три пъти се ритнете във...носа.

Изпих нектарна  римунашка днес,

така поетите не ще да ме надничат,

метафорите често си приличат.

Ай що съм толкова добра богиня,

най- вдъхновенна Анна от морето,

за слава Божия  записана със име на небето!

Жримуняшка - закон за защита на авторското право в моя случай

Дали ме помниш

Дали ме помниш.

Аз съм изненадата,

в която ме превърна здрача.

Шега от лабиринта на забравата,

безочлива, като пустинно лято.

Прохлада бях преди да се роди лъжата,

за теб разбърках шепа звезден прах

целунат в слънчевия вишнев цвят

на ранина усмихнал тишината.

Във тътена на нереалното привличане,

миражно мълчалива дебнеше луната,

лъжливата и същност на весталка,

фатално грохота ломеше там сред мрака.

Абсурдите помитаха  платната,

на корабите в пустота замрели.

Дали ме помниш.

Буден ме сънуваше.

Във тялото ми впиваше забравата.

Достигнал невъзможната си истина.

Утайка пиеш мислейки за мене...

***

Гръм някъде удари,

заора небето...

Отвъд възторга блесна синева,

дъгата  забленува за простори,

пречистена потъна във  дъжда.

Изтече той капчуков издълбокото,

пророни омагьосани сълзи

и втурна се подир  цвета  виолетов,

залюбил многоцветните лъчи.

Високо, сред вихрушките на тайнството,

земята потрепера от любов,

зачена спотаената мечтателност,

на най-мънистения небосвод.

Дъждовно ме проникна, вля се в мене,

стихийно облада ме  фавн похотлив.

От свян притихна самодивското във мене.

В гърма на облака се скри.

Прониза ме, светкавица вибрираща,

пробудена обгърна ме вълна,

в морето на изстраданата истина,

светлинно пееше за мен дъжда.

staccato

Мълчиш..

през седем морета

седем сълзи

в окото на бурята

мрак и мъгли

лагуна целуната

пробуден клавиш

стакато  светлинно

мастилен сюрприз

лъжата изречена

скрита във роза

следите  мънистени 

лунен прашец

сълзите приутринни,

перлен акорд

мечти, голи истини

думите мит...

Сърцето  реди луноходите пак

не ще те оставя.

Ти обич си...

Аз знак...

Виж сенките крият очите ни...

Сън...

Обвивам те плътно в косите си

прозрачно видение

чаша и звън...

staccato 

 муз. стакато; отсечен, отчетливо изсвирен.

***

Това хвърчило заора небето,

изпъна грива като Буцефал,

подобно мълния препусна през морето,

докосната светкавицата скитница замря.

Удари гръм, а ехото изчезна,

потъна в ириса изгрял с нощта,

мигът изчезна раждайки надежда,

облечена  във дръзка красота.

Вън някъде на края на безкрая съществува,

едно бистро на кръстопът.

И като режисирана поема

мъглявините сто симфонии редят.

Кафето е за трима, със оркестър,

хвърчилото декор от сбъднат филм,

а острова е като топка снежна,

симфония от многоточия и...дим…

Кресчèндо

Тъй чиста съм…и вече не вали.

Дъжда отмива всичко мръсно.

По пясъка са твоите следи,

а моите са някъде...на чисто.

Погубвах те но знаех…

Едничка любовта…

Сълза от ангел носи…

Лъчи и светлина…

Отвара от лазури и днес ще ти даря.

Отмива всички бури, дарява и крила.

Животите предишни в паното подреди.

Стихия от въздишки в сълзите ми вплети.

Картината е чудо…изваян чист каприз.

Две нежни, тихи устни във утринния бриз.

Във шепота молитвен на тия брегове,

Най- чистите ни стъпки преплетени в сърце.

Погубвам се но зная…

Едничка любовта…

Сълза от ангел носи...

Дарява свобода...

кресчèндо... Муз. Знак за постепенно усилване на тона при музикално изпълнение

***

Не съм заспивала до днес,

стопена в пазвата на ничия прегръдка,

заспивала ли съм насън,

във бледия завършек на ленивото очакване,

във мисълта на толкова безмислия.

дълбоко над звездите, във звездите...

Покоя от космическа мелодия

изчезнала в чертозите на мрака.

Не съм заспивала и днес.

Съня ми всъщност е очакване.

Прилича на пропукано гърне,

различно,  но със делнична позлата.

Прилича на небе от звук и сянка,

различно, като недописана поема,

превърнато във мъничко дете,

в жасминовия свят на чудесата.

Заспивала ли съм на сън..

Събуждам се, деня прегаря..

И аз съм същата, разлистила сърце,

В мастиления делник на съдбата.

Новата Изавел

Прескръбна не ще те подиря.

Омерзена не ще те помилвам.

На гнева във стихийната сила,

омърсих белотата ти цвете...

Кръстен знак и Голгота,

после бясно падение.

Нощен зов и въздишка,

без сълзи и вълнение.

Самотата убива, 

глухо звяра мълчи.

Изтерзаните острови

все обвити в мъгли...

Пътя все не намирам,

а небето мълчи,

в мене нещо умира,

а живота горчи.

Сенки тягостни плъзват.

Оковано сърце

Ти надежда оръфана

възкръсни, говори...

Смляни горски дъбрави.

Вълчи ями и смрад.

Любовта ближе рани,

преобърната в мъст.

Не умирам..Изстивам.

Злото в мен ме гори.

Виждам гробната яма

а света все мълчи...

***

Полето днес ухае на гергьовниче...

Наздравици ехтят, земята  цветно диша.

Белее някъде далече планината,

върхарите погалени  пируват заискрили.

На празника и днес потъвам в тишината.

До мене смог от бури погълнали душата.

А ми се иска пролет  да влезе през вратата,

до мене да приседне, в контура на тъмата.

А после да гадаем унесените рими...

Луната да разстила коси от бели гриви...

Магията да пръска вълшебна светлина...

Зората да е е златна усмихната жена...

Невидима оставам, въздишка от кристали

Притихвам във очакване, стопявам се в безкрая.

И ставам все по  езерна сред острови мъгливи.

С мълчание поливам градините си диви...…

***

Дъхът ми те пари с най любовния плам,

тая ласка е кула вълшебна

аз съм обич- ти драма. 
А отгоре поле,

липсва само раздираща рана...

Все дъждовно продънено сиво небе,

зеленика прогизнала, празни планети,

сивоока и хлъзгава кал…чернозем...

облак с вкус на дъги многоцветни...

Блясва нейде светкавица.

Лик от някакъв срив.

Планетарните сблъсъци.

Диагноза всемирна...

Ти защо си до мен.

Таз целувка е взрив.

А ръцете ти палави все потъват във мене.

Дай ми устните мъжки тъй жадни за плен,

мойте нежни целувки са сочни.

Най нектарно потича сок от цъфнал бадем,

и дъха ти превръща се в цвете.

Тишината поглъща паралелния свят.

Топъл лъх се изля на гръдта ми.

Моя пролет си ти, усмирено море,

нощна тайна настръхнала в мене... 

шриМ

Това е приказка написана за себе си,

облачна обвивка в полунощ,

вятърна кихавица на пристана,

в синьото пространство небосклон.

Някаква намерена приумица,

слънчевия диск от алени платна,

тръпнещи ухания от спомени,

и фрегати с нежни имена.

Няма и съмнение туй е бледолуние.

шриМ от снегоходи , разпиляна скреж.

Нецелунато замръзна в залеза бездумен,

аленото влюбено бисерно сърце...

* шриМ на езика на елфите означава бледоснежно бледолуние.