четвъртък, 30 януари 2014 г.

Не стъмва

От чакане платната избледняха.
На гларус заприлича вечерта.
Морето все така вилнее,
прибоя не нашепва чудеса.

Вълшебни са вълните във косите ти.
Все тъй сребреят, сняг и дим.
Скалите са от слънце озарени,
край мачтите на кораба незрим.

Пътуваме към призрачния остров.
Мъглите скриват горестта.
Очите са все тъй до болка сини,
небесни като нашата мечта.

Не стъмва, звездопада оживава.
Все тъй се носи песента.
По дирите ни корабчето плува,
в най чистите води на любовта.


Господарят на небивалите невъзможности


Спомен е съня. Връщане към несътворената мисъл.
Преходно начало, дълбоко изтръгнато от нищото, в което потъвам.
Ден втори.
Първия е в утробата на земята, огнен и първичен, като семе обвито в яйчена черупка.
Никой идва, живее, богатее, събира, обича, мрази, убива и си отива.
В нищото което е някъде в нещото.
Алюзията на обреченото мечтание за безсмъртие.
Нощни вопли в трансцендентална черупка на битието. Помисли в часа на Бика.
Разговор в себе си са за себе си.
Мършава сеч победила непобеденото.
Исках да разкажа за друго.
За горската поляна с нежен мъх, пърхащ пеперудено по тялото ми.
За соления вкус на морето и алчната ласка на вълните, поглъщащи брега и бедрата ми.
Или за синьото на синьото в най-синята дълбина на небесата.
Бумти кюмбето в стаята пропита от тежък наслоен прах.
Стените глухо простенват.
Прозореца поглежда към света и мълчи.
Надеждата проскърцва като чакрък на кладенец.
Кафето горчи.
Поставям поредното  дръвце в огъня, за да не замръзна съвсем.
Цепеница пробожда ръката ми.
Трънче някакво, но боли.
Взирам се и го вадя със зъби.
Все още имам  такива.
Усмихвам се
Живота е магия.
Само трябва да си вълшебник, за да продължиш.
Към себе си и към Него.
Господарят на небивалите невъзможности.


сряда, 29 януари 2014 г.

Малинка за мен, малинка за теб



Родя ли се отново ще съм стих.
Малинка  славна ще получа.
Напук на поетичния триптих,
приливащ от вековна скука.

Най-търсените рими ще редя,
поглеждайки във кухнята преляла,
от мазни манджи с мерудиен вкус
полети с ала бала, бла бла ала.

Геройски ще се възкача на трона,
като нахакана мадона,
във чашата  ще  ви налея лют абсент,
отрова ще досипя за награда.

А после атипично ще се влея
в задругата на най-досадната тълпа.
И с Хамлетовска мъдрост ще открия,
да бъда или не все на върха.


вторник, 28 януари 2014 г.

Припев


Пътя препуска през мене,
изстинал от орис жигосана,
белязан от тръни и спомени,
стопен в сивотата позната.

Стърнище посято със рани,
потънало в алени макове,
Жар птица в неволята пратеник,
разцъфнала вяра в душата.

Ръката ти, мое докосване,
предел във предела на времето,
прегръщам те, мое очакване,
най-странният припев в сърцето.


петък, 24 януари 2014 г.

Поетичен миг

Поезията превръщам във любов,
акорд лишен от сбъднати нюанси,
целунат порив на един живот,
невидимо докоснал романтичката Еос.

Най- сънния прошепнат звук китарен,
преливащ зов от други светове,
в предела от безбройни невъзможности,
във най- възможния ми влюбен ден.

Живот във тайните на синьото,
вкусът ти често е горчив,
пелинът сладък на заблудата,
изпивам днес. Целувам  те мой миг.




Фъстъченото

Фъстъченото утро
засвистя
разрошено...
Лисанка се облиза омагьосано.
В гората Снежко беше
разцъфтял...
Под шипковия храст,
капинов карнавал.
От приказки незнайни
вятъра изплете
пъстър кош...
Обви нивята в  снеговит
разкош...
Препусна колесница 
в тигровия лес.
Изви се глъчна песен, 
усмихна се нощта...
И пак ни изненада на живо
 любовта...
Фастъчено ми стана,
със сладко от малини,
във боровинкав микс,
със устни от смокини.
Затова сега млекцето си
притоплям...
И вдишвам пролетта,
сред приливите морски...


вторник, 21 януари 2014 г.

Елате ни на гости

Адам след края на света,
до него Ева - изкусителката.
Нов вид след сетния потоп,
на ябълки не се наситил.
Играе си Твореца с тях,
земляните са само гости
във динозавърския свят.
Табела с надпис под наслов:

" Елате ни на гости"




понеделник, 20 януари 2014 г.

Лисичи прозрения

Когато започнеш да разбираш живота усещаш как си отива.
Безсмъртната ти душа смъртно се смалява и свива.
Любовния ти порив,
пронизал мирозданието ликува скрит в недрата на младото сърце,
тялото ти улавя скованите ледове на старостта.
Жаждата ти за материалното добива размерите на остров в мъглявините,
а истината те гледа с очите на дете!
Смайващ изгрев в който се крие вечността!


събота, 18 януари 2014 г.

Бдение

Преплетох шарките
неразцелувани,
водата оживя.
Съня ми се катурна
разцелуван,
на няколко пресечки
скрити в трепета.
А моята столика самота
изви снага
като клеймосан бурен.
Копнежа днес захвърлям
в пепелта,
обсебена съм от възторга,
скрит в тая морска синева,
неземно причудлива,
като милостиня.
Миг докоснал изворните щерни
що бълбукат
в ангелски въздишки потопени.
Бдение във ранно утро,
някъде във паметта сребреещо,
като вълна
преди да се разбие във сърцето ми.


четвъртък, 16 януари 2014 г.

Когато врабците изчезват

Когато врабците изчезват
синевата кърви...
Шепа сняг във очите замръзва.
Жребий пагубен сляпо кръжи.
Запустява в прокоба градината.
Три минути безумия.
После вик на чакал.
Изтерзани планински усои...
Скитник мрачен прозрял същността,
на броените земни заблуди.
Вой на сетен акорд.
После мрак и забрава.
Ръкопляска света,
скрит във луда забрава.
Запокитени дребни житни зърна,
все сред алчния плевел,
оживял във пръстта...
Мое живо начало...
Крехък лъч светлина...
Остани си тъй бяло.
Като лист на мечта.
Остани си смокиня.
Гълъб с бели крила.
Моя синя надежда,
възкръсни в мен...Сега...

***

Когато врабците изчезват
синевата кърви...
Шепа сняг във очите замръзва.
Жребий пагубен сляпо кръжи.
Запустява в прокоба градината.

Три минути безумия.
После вик на чакал.
Изтерзани планински усои...
Скитник мрачен прозрял същността,
на броените земни заблуди.
Вой на сетен акорд.
Полифония,
разцентрован мелизъм,
обточен небесно,
във червеното капе пак гняв,
а врабците отпиват горчилките...
После мрак и забрава.
Ръкопляска света,
скрит във луда забава.
Запокитени дребни житни зърна,
все сред алчния плевел,
оживял във пръстта...
Мое живо начало...
Крехък лъч светлина...
Остани си тъй бяло.
Като лист на мечта.
Остани си смокиня.
Гълъб с бели крила.
Моя синя надежда,
възкръсни в мен...Сега...




Там някъде в края на дните


Там някъде в края на дните,
в разораните райски потоци,
в най дълбокия сън на водите,
аленеят раковини разлистени.
Скитам  мъничка, водопадна, 
обич дивна със сладост поръсена,
като вино кипи  неизпитата радост,
земен трепет ми гали челото.
В най-неземния храм на нетленния спомен,
аз те искам най- земно пречистена.
Тишината смутено навлича одежди,
и нахлуваш във мен като бриза крайморски.
Оглушала от бурите, с устни скитащи дюни,
аз целувам дъха ти, мое безумие.






сряда, 15 януари 2014 г.

***

Две сфери в центъра на нищото,
далечен тътен от нищожен прах,
мъждукащ феникс в новолунието,
и никому ненужна гусла на щурец.
Във центъра живот от думи, думи...
изсечени в скалите на забравата,
две сенки сред гъмжащата дузина
във пърхащия свят  на святата заблуда.
Там някъде намирам път пресечен,
във долината ожъдняла от безсъния.
Орел в простора. Низ от безконечност.
Картина скрита в огледален свят.
Гласът на мъглявина сред ледовете,
пропукана като гръдта на спяща нива.
Кристален образ на дете,
едно сърце понесло самотата,
сълза отронена, вградена във венец.
Любовен стих, написан на тревата...
Потъвам и усещам дъх на пролет,
усещам горски цветове,
живота ми е като пуст прозорец
зазидан в най абсурдното море.




вторник, 14 януари 2014 г.

Утайка


Въглен в утайка край езеро мрачно,
злато  пречистено, вдъхновена илюзия.
Утринен пир скрит във  мрака на залеза
страстен повик узрял във недрата ми чакащи.

Зов бледнеещ във фона докоснал деня,
сенки с дъх на пустиня поела дъжда.
От молитва  до грях все във болка позната,
Обич моя венчана със трънен венец за отплата.

Днес се скитах сама сред миражните рими,
търсех светла дъга , търсех бисерни миди.
Все във тая гора пълна с неми зверчета,
ме зазижда сега тази моя несрета.

Парва суха сълза , набраздява лицето.
А отгоре луна, като ръб на небето.
В грешно тяло съм аз, пожелало небесното.
Но защо ли така ме привлича телесното.

Гръд, изваяна твърд, тези дълги бедра,
каменисти поляни от восък...
Свещ запалена в ада на земна жена,
поглед скрила в смирените плахи икони.


понеделник, 13 януари 2014 г.

Съзидание

Бродник нощен сред синури плява,
път тревожен. Пътека във времето.
Вият вихри в сърцата ни древни.
Онемяла от спомени стене степта.
В пустошта синевата се губи.
Свивам своето тихо гнездо.
Вяла вечер във зимните халища.
Поглед мил и усмивка една.
Две ръце уморени от чакане.
Вик на сова. В очите звезда.
Аз съм твоя. Искрица събудена.
Чакам вятъра скрит сред снега.
Устни търсещи сладка наслада.
Тяло медно.
Вихрушка в леда.
Миг роящ  изумрудени вопли.
Твоят устрем дано угася.
Искам парещи огнени струи,
в моя лед да проникнат сега.
Искам пътища с дъх на маслини.
Южни нарове. Вик на жена.
Стон единствен. Роящи безумия...
Най греховният вик на нощта.
Пътя пламва и ето съзвездия,
две луни сред кипящи вълни...
На огнището виното кипнало,
в моя път с теб, откривам мъжа.




неделя, 12 януари 2014 г.

Анализ


Без сняг деня ми днес започва,
дървета с питащи очи,
тревички, по зелени от планети,
блестят в сланата,  паднали дъги.
Кафето ми е като низ от думи.
Отпивам глътка. Три в едно.
Поглеждам светлите небесни друми
и  искам тях на прочета.
Да видя буквите извезани,
в най търсения каталог,
любовен вятър, морско-синя песен
кръст южен в севера вграден.
Объркани жита във кръг събрани,
човеци като корабни платна,
безветрени пасажи рибни сенки.
И водни кончета от другата земя.
Кафето ми е смес от бунт и дрямка.
Юнака днес не ме теши.
дори бутилка руска водка,
едва ли ще ме зареди.
Затуй ще облека надежда овехтяла,
ще яхна моя вихрогон,
Така се бъда пак русалка.
Опашката  ми е подслон.


събота, 11 януари 2014 г.

Жена

Жена
(на Еос)

Отдавна беше,
преди много време.
Видях те много тъжна.
Някой беше хвърлил камък
и болката ти се превърна
в самота.
Сълза в небето се отрони,
времето със тебе спря..
Напълни чашата,
ридаеше със твоята тъга.

Сега си друга...
Или аз такава те видях
след кратък миг- видение.
Душата ти преля,
брега целуна,
прииждаше със буйната вода.
С магията,
с целувката ти на жена.
Oнази, вечната.

Бе седнала във скута на луна.
Погледна ме.
Загадъчна усмивка на жена...


Адриан Лолев


петък, 10 януари 2014 г.

Ти

Времето в което се изгубих.
Някогашните колони суета.
Трескавата жажда за безумия.
Впития копнеж узрял в плътта.
Гръд пронизана от устните ти,
стон извиращ от жена...
Пламъци от ада с дъх на мускус,
твоите ръце във огън нека потопя.
Времето в което те намерих.
Устните ти с дъх от вечността.
Треската ни в мрака изумруден.
Тихата въздишка на нощта.
Чакам те от другата страна на небесата.
Оня пристан от мечти.
Корабът ни чака още в мрака.
Капитан бъди ми радост моя...Ти...


четвъртък, 9 януари 2014 г.

Събудих се преди да съм заспала


Мъглива съм като протяжна сянка,
сънливо утро в мрачен ден,
щурецът цяла нощ на топло сред дървата,
редеше мъркащи акорди,
стар рефрен.
Събудих се преди да съм заспала.
Рояк светулки рееха се вън,
такива пеперудени раздумки,
прозрачни феи  в ден от нощ роден.
Усмивка съм. И ми прилича, зная.
Гръдта ми топличко трепти.
Поисках да се гушна във безкрая,
преди зората утро да роди.
Потънала във пясъчни мъгли
обличам бялата си дреха.
Във нишка вплитам радостта.
Сърдечно пак прегръщам някаква надежда,
от робството среднощно търся свобода.
Морето ме погали с дъх на зима.
Ветрецът пролетно развя крила.
Препънах се на прага пред манежа.
И влязох смело в цирка на света.




сряда, 8 януари 2014 г.

В мъглата

Мой тъжен демон
 изгорен във пепелищата,
среднощен гост бъди ми пак.
Проклятие от някого измислено,
вградено в сенките на моя свят.
Пречистен си през ада на забравата,
безмълвен вопъл в свят обледенен.
Страдание загнездено в прокобата,
на тежък жребий в рамка окован.
Съзирам там далеко във мъглата,
една окървавена длан.
Пронизана от болка във душата,
скърбяща като безотраден ден.
Съзирам мъката обречена,
печални нощни небеса,
Разпъната на кръст любов изстрадана,
готова на света да се даде.
Мой скитник от пустинята непозната,
неволно спрял пред моя праг,
прегръщам те душа за мен позната.
Разпъвам се на кръста си.
Без глас и без сърце.


Нишка от коприна



Ще бъда в бяло...
Нишка от коприна...
Ще бъда като горски водоскок...
Във паяжина красотата скрила...
Ухаеща на див планински цвят...
Ще бъда бяла като пяна морска
от прилива прашинка красота.
При тебе ще се скрия обич моя...
Във моите нозе ще те смиря...


вторник, 7 януари 2014 г.

Не сънувай ме

Не сънувай ме,
аз съм измислица, 
сбъднат повик от сто векове, 
тежка зима и пролет безмислена,
плах ветрец във бунтовно море.
Не сънувай ме,
тихо  си тръгвам
две очи изгорели в степта
сянка плаха на нежна орисница
сто прозореца светят за мен...



понеделник, 6 януари 2014 г.

Видение

Такава пустош.
Сенки чезнещи.
Видения прокобни.
Светове изчезнали.
Неистината ражда истина.
Зачената във ложето на праведник,
разпънал същността си похотлива
 на висящите звезди.
Сълзите му и днес съзирам.
Очите ми са негови лъчи.
Видения във хаоса намерили сияния.
Виолетов цвят.
Невинност на сърце.
Окървавени мисли
сред пустиня от тревожност.
Пресечен възел.
Горест и въже.
Във сенките е скрита в свян покрита,
едничката надежда на света.
Разсечен кръстопът на ничия планета.
Извън възторга скрит дълбоко в мен,
поглеждам в пропастта.


събота, 4 януари 2014 г.

Оживяла

Вълнението днес не ми подхожда,
смиреното море е по на юг,
там корабите мързеливо са на дрейф,
платната свили от безветрие.
На мачтата пробуден дреме вятъра,
улавя моето трептене и ме гали,
задрямало е нещо вътре в мен,
очаквам прилива незнаен шепнешком
във неочакван танц да ме покани.
Събуждам се и ето ден.
Забравата ме стиска в обръч мрачен.
От тези брегове ни гръм, ни вик,
сирените отдавна тука са измрели.
Нима морето днес е опустяло като нива,
продадена преди плода си да роди.
Или онези гарвани лудешки почернели,
тъй грозно грачат в родните земи.
Усмихвам се и ето оживявам.
Такава тиха и добра.
И утринна надежда съживявам.
Насред небето в бяла тишина!