петък, 29 ноември 2013 г.

Целуни ме смирено

Ти не знаеш Море как във сън те превръщам,
полусянка от корабна мачта,
уморих се да чувам камбанния звън,
скрит във тъмната сянка на моряшката склянка.

Вятър вплетен в платната нашепва ми вихри,
най самотната птица мълком тук прелетя,
ти не знаеш Море как без тебе не мога,
спри до мен тая нощ като пристан желан.

Спри и тук остани в полумрака на спомена,
залюлей ме в прегръдка невидима.
Миг преди да остане луната във тайна забулена,
целуни ме смирено скрит във нощната пазва.


понеделник, 25 ноември 2013 г.

За кой ли път

Събличаш ме следобедно копнежна,
като във нямо кино  всичко е без звук,
дъждът виновно по стъклата мига,
фатално се върти земята за последен път.
Във кадъра е нежното ми рамо,
ръката ти потъва в меката ми плът,
часовникът отмерва най банално
мигът простенал в нас...
За кой ли път...


Със обич и печал

И днес отварям нета оскотяла
с поредната надежда за промяна,
кафето там ме чака, знам
преди да съм запалила десетата цигара.
Приятелите също там са
те на мен приличат,
такива виртуални и добри,
полайкваме си вездесъщите картинки
със неизменен  блюдкав лайфмотив,
приятен ден, усмивка и прегръдка...
За обич закопнели небеса,
човешките ни вопли  без преструвка
излъчват  нашите послания сега.
И много ми се иска да ви  стопля,
едно сърце поне да ви даря,
преди снегът да ни затрупа,
съвсем предколедно, със обич и печал...


неделя, 24 ноември 2013 г.

Сън

Постой така да помълчим,
щурците там край езерото пеят,
прииждат синкавите светлини,
говорят шепнешком телата ни
изплетени като дантела бяла.
Среднощен вик на сова,
феерия от звуци...
Целувам те,
по жадна и от  песента на славей,
снегът вали,
нощта изгаря,
девствена виелица е тя...
Морето плачешком от бреговете се отдръпва,
грамади резониращи разпятия във мрака ни прегръщат,
вихър мощен,
обладан фатално от безумие...
Безлунното капище на живота ярко грее
накичено със ароматна синя роза...
Обичай ме  такава,
тъмноока като ангел...
Видение от минали животи
в сенките заченато...
Това е сън, не ме сънувай,
аз сънувам...
Там някъде си ти...
Вали  вали вали...
Взривява дълбините ми...
С далечно синьосиво ехо...




събота, 23 ноември 2013 г.

До утре сутринта

Нощта е нежна като пеперуден лъх,
в прегръдката за двама тайни скрила,
във смисъла немирен на дъжда,
в копнежа притаила свойта сила.

По дланите ти стича се фонтан,
дъхът ми те докосва, шепа радост.
Сама съм, но те имам,
докосвам вечността...
В нощта намирам сила...
До утре сутринта!



четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Микс от цвят и ветрове

Най утринна във петък се събуждам,
отвън наднича свъсено небе,
дървета с пожълтели листи светофарно мигат,
предзимно  чирилика позамръзнало врабче.

И ми се иска да те гушна мое слънце,
такова романтично ми е днес,
на тихата ми улица присъстваш,
сред есенните багри мил венец.

В света ми пасторален топлина прилива,
ще си направя каркаде,
такова, е аромата екзотичен,
забърках микс от цвят и ветрове...


Илюзия


Какво пък, свърши се нали?
Валя почти до края на ноември
не спря и ето  две сълзи
търкулнаха се мълком към морето...
А то бучи, разлютено и скръбно,
разбива се като камбанен звън,
угрижено като моряшко чело
обречено на клада да гори...
Светлината в мене замъждука...
Пощади я среднощен ветре завилнял,
че няма винаги-завинаги е ясно,
все тъй мъждука там,
край оня фар,
за обич измечтана закопнял...
С едно не мога да се примиря...
Почти диаболично
повярвах в твоята любов,
докоснах я през бурите далечни,
целувах синевата и със жар.
Преди да те превърна във вълна
любов измислена,
преди да те разбия в пустошта,
прегръщах те в пространствата,
пречистена, окъпана във бяла чистота...
...
Преди да се предам на глупостта,
повярвах във великата илюзия,
че  мога да живея и така!...




сряда, 20 ноември 2013 г.

Глътка кафе



Глътка кафе, дъхав миг,
миг песъчинков в деня ми,
мека постеля в която си ти,
сянка безплътна споена със времето…

Тъй оживявам, до другия миг,
плахо зареян в мъглите
чаша парливо кафе с дъх на вик,
късче небе, мълчаливо потънало в мене…


Настроение

Есенни улици полудели в далечното,
тихи пристанища, мое прибежище,
стъпки отминали, погледи влюбени
вятър от утринни дъхави спомени.
Празно и пусто безпаметно време,
вселена измислена, разпиляна безумно
търся те цвете от сини лагуни,
нося в сърцето си твоето семе…


вторник, 19 ноември 2013 г.

Превърнах те във спомен

Така съм те копняла отмаляла
изгубена, боляща скрита
сълза мънистена в пороен ден
въздишка плаха в тишината.

Вали, вали дъжда невидим в мен
не спира лутането си сърцето
сумрака е стена от светове
прозрачен като примките на ада.

Невидимо безплътен мой си ти,
несбъднат повей  мой гальовен
и тази лудост поеми
от влагата на устните ми зажаднели.

Във тъмното на тъмното те търся
шепнещ вятър
дъждът не спира да вали
отлитам в нищото
превърнах те във спомен.


Аз

Във паузите търся своя истина,
едно внезапно утре ме пронизва
и неусетно губя  се измислена
в поредния отплувал кораб
с платната илюзорно алени...
Към себе си отново се завръщам
пореден опит за смирение
приличам на умислен пристан
в безводието на светли мисли...
Посоки някакви пришпорват уязвими
най делничното ми бездънно
аз...
в брега от обич се разбивам
пречистена в забравения залив…
аз…


събота, 16 ноември 2013 г.

Сенки


Сянка на луна лицето ти забули,
такава призрачна и празна като спомен,
ръцете ти дали са топли в тъмното,
нощта безмълвна е като икона.

Ще ти разказвам приказки до съмнало,
бях твоята измислена пустинна роза,
магията изчезна, скри се в болката
мъглата натежа от новолуния.

Усещам те в дъха на самотата,
във сенките се крия от безумието,
дали не съм измислила вината,
тръпчива като нечия илюзия…


четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Добро ли е да е добро сърцето

Добро ли е да е добро сърцето,
такова праведно и свито във гнездо,
тревожно птиче наранено сред полето
в живота посивял от  гмежната суетност.

Такова цветно като лятно утро,
трептящо, брезово игрив листец,
душата ми събрало в огледало,
отвъд капаните на златния телец.

Отвъд горите полудели пролетни,
превърнати в градини от мечти,
прилични на невидими илюзии,
попаднали във пагубни води.

Насред полето сред ливадите,
латинкови, със поглед на дете,
загубило посоките на детството
 във облака орисан на дъжда.

Заридало клетото, доброто,
погубено от зимни ветрове,
повярвало във любовта измислена,
предало себе си във плен.

Добро ли е сърцето ми доброто,
то днес не пее, пило е горчилка,
гласът му е ридание измъчено,
но кой ли чува ритъма предсмъртен.

То някога ще спре да се тревожи
душа прескръбна, преломена ще положи,
но нека си остане сам само горкото,
доброто съхранило в жизнената бездна.




сряда, 13 ноември 2013 г.

Не ме превръщай в спомен на разсъмване


Не ме превръщай в спомен на разсъмване,
последната въздишка е прогонена
тъй бледи са издайните сълзи
проронени над нечие безмислено разпятие...

Ако ме съдиш имаш право,
аз съм грях,
пустиня през която ти премина,
онази плаха роза отразила
неземния възторг любов...

Онази титанична сила, 
която те привърза към безвремието,
за да се слееш в най мъгливия нюанс 
на синьото море,
във най далечния простор на думите,
които падат като гилотина...

От слънчевия залез до лагуните разлистени
от страстното отдаване на двете ни сърца,
убивай ме преди зората да превърна в пламък
копнежа ми по теб,
копнежа ти по мен...

Преди да прекося
следвечните селения на мрака,
не пей ми ти Море,
на нимфите убежище.
Не ме заклинай...
Аз съм твоят сън превърнат в пяна...


ФиланТропско

Котаръкът стар засука си мустака,
тук там проблясваше издайнически
мъркавото мяууу
геройски се ухили на Мишлето,
задъхан хапнал беше миши дар.
Зер това си е направо жест голям,
мишлетата във пирамиди си живеят
там житото е като древността
раздава се на всеки, няма и цена.
Подскочи палаво надъхан  Котарака,
реално приютен във нечий дом,
забрави грижите и ето,
какъв е сладък нашия герой,
така се скита позабравил раните
зализал гордия перчем над свъсените вежди,
на никому ненужни подвизи, готов за бой,
записани във котешкия дневник на игрив плейбой.
А някъде проблясва огледалото...
там някъде очаква го мираж,
търсачо на загубените спомени,
потопил дните във пороя,
превръщай щастието във надежда
пиши си истините в дневници от срам.
Небето е отворено за всеки...
Там няма котараци мъркащи...
Без свян!


понеделник, 11 ноември 2013 г.

Покривало


Неземен е
и земен моя свят
покривало
скрито за очите ти,
като косите ми
венец от смях и свян
във ангелското огледало
приютило дните ми,
мъгливи пристани
във есента измислена,
предзимни вопли
птици закъснели
сезонно покривало
скрило световете,
разбито слънце
мълния изгубена
във лятото...

Писмо до Бога

Не прелетях
умирах бавно
крилата ми
по влюбени от всякога
се втурваха във други светове...

И тъй заключена
в пределите на времето,
на сетната въздишка
тъмна смърт,
летях
със поривите на сърцето си,
преминала оная бариера
пълна с скръб.

Във дните ми
отвързани от вятъра,
докосвах изгревна вълна,
душата ми си имаше и мигове,
в който си летеше сам сама.

Остана в мене любовта ми,
към това небе
 покрито със звезди,
по синия кипеж
 превзел морето,
по тези непристъпни висини.

Преди да бъда птица,
бях мечта
сега съм порив
открадната въздишка
леден дъх
остана къс небе...

Остана в мене...

Приведена над участта
прекланям се пред Теб...

сряда, 6 ноември 2013 г.

Сведете глава

Исках много да бъда възвишена,
да се гмурна с подводни крила,
на морето в дълбоката истина,
скрила толкова ярки слънца.

Исках звън от искрящи копита,
конник смугъл със златна звезда,
но се сблъсках с бруталната истина,
че човека е нищо в света.

Сляп за болката гневен израстък
гонил Бога от свойта душа
той сега е на прага съдбовен
преди края на  тази игра.

Сенки погубни мрака изплита
брули всякоя мисъл добра
този свят е клоака изгнила
пръска гибелна мъртва вода.

Живи рани облечени в ярост,
хищна яма събрала скръбта
диви похоти, ялови хора
краят идва...сведете глава...


вторник, 5 ноември 2013 г.

Порив

Как се чувствам ли?
Омаяна...
Лист шепотен в капчуковата нощ,
потайна сянка прилунена,
повей обветрен в нежна страст.
Блуждая във ръцете ти унесена
в нощта потъвам,
ненаситна скитница,
поглъщам влажното небе,
във стонове потапям ураганите,
от лудостта на въглена във моето сърце...
Отвъд възторга плувам,
морски прилив съм,
а ти си кораб с мачти от криле,
прегръщам порива на урагана влюбен,
обичам те, обичам те … Море...


неделя, 3 ноември 2013 г.

Етюд роден след залеза


Етюд роден след залеза
приеесенния,
листопад белязал крехкия
покой на моята душа...
Дарена, преродена, непозната,
усмивка на дете и на жена...
Осанка беловласа на светица
греховно приютила две лъжи,
че времето е лъч от колесница
в която сляпата съдба сюжет реди,
че вярата е сноп от Дух и Обич,
с корона  от несбъднати мечти...
Една Надежда ми остава,
с огромни омагьосани очи
дори когато тя е сляпа,
целува челото,
венчано със сълзи.
Кутията разтворила Пандора
любовен дар белязал днес света,
работи злото без умора
погубва необрязани сърца.
В прегръдката на сетната неволя,
Надеждо Свята...
Ти Бъди!


събота, 2 ноември 2013 г.

Архангелското

Йоан 11:25

Исус й рече: Аз съм възкресението и живота;
 който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее…

Сянка преминала сетния миг
скръбно мълчание, шепот и вик
дебнещи вопли на скръбна душа
повей небесен роден от сълза
чезнещ отрязък от вечен завет
с вяра да минем през земния гнет
живи души сме, живота е жив,
чезне света във измама обвит
мъртъв да бъде в сърцето греха
Божия дух победил е смъртта...




петък, 1 ноември 2013 г.

Mirabilis

Мирабилис на латински означава Чудесен


Мое цвете
ноемврийско
езерно,
събудено
преди да е заспало
ледено,
ти мое огледално
отрицание
отвъд възможното
и невъзможното
целувка
преди времето
и хаоса
усмивка
от кристали нежни
в мрака на забравата
сълза
от жадното небе
поръсила
последния разцъфнал
кехлибар
на жълта,
жълта роза
в градина
вдъхновена от Мирабилис.
Смирение
поникнало от нищото
разплакан вятър
във прощалната прелюдия
блуждаещ огън
между световете
отвъд живота
преди залеза
във изгрева стопен
лазурно топъл
цветееш
в нежна светлина
роден,
така Чудесен
в прегръдката дъждовна
да се слееш
преди да бъдеш
прероден,
в оная есен
сред градините
висящи
на мълчанието,
сред сенките на птици
сред огньовете
епохи
недокоснати от времето
миражни листопади
потопени в песен..